Най-стари сведения за чешкия език се черпят от старославянските паметници (Киевски листове), 10 век, Пражки глаголически листове, 11 век), също и от съчинения на латински език (легенди, хрониката на Козма Пражки), повечето от 12 – 13 век, в които се срещат отделни чешки думи и изрази. През 14 век на чешки език се създават значителен брой научни и литературни съчинения. Като книжовен език постепенно се налага средночешкият диалект около Прага. Към 15 век завършват присъщите за чешки език процеси:
изчезване на носовите гласни;
еровете в слаба позиция отпадат, а в силна се изясняват;
Диалектните различия постепенно намаляват под влияние на езиковите норми, наложени от Ян Хус. През 16 век за развитието на книжовния език допринасят хуманистите, преводът на Кралицката библия и трудовете на Ян Коменски. Окончателното формиране на чешкия книжовен език се извършва от писателите и филолозите през 19 век (Павел Шафарик), които обогатяват речниковия му състав и го изчистват от чужди заемки.
Чешкият език притежава дълги и кратки гласни, които означават различни думи и грам. форми (напр. pan „господин“ – pán „господар“). Звуците l, r, m са във функцията на гласни. Чешкото ударение е експираторно и фиксирано върху първата сричка от думата. Съществителните имена имат 7 падежа – именителен, родителен, дателен, винителен, звателен, местен и творителен.